Българският национален интерес – клише или висша ценност
Ген. Стоименов: Трайна е тенденцията на пренебрежителното отношение към нашите национални ползи от по-богатите страни в Европейски Съюз
Борбата за налагане на собствените интереси между сътрудниците в НАТО няма да стихне. С смяната на международния ред и на световната среда за сигурност, тя ще се изостря с нова мощ и ще докара до непредвидими последствия. Това постанова да се мисли в вероятност за сигурността и защитата на страната, да имаме проекти и качества при положение, че НАТО не съществува.(Адресат – „ прислужниците “ на суверена и не само)Интересът клати феса!
Видяла жабата, че подковават вола и тя вирнала крайник!
В непозната гозба сол не туряй!
Когато се ритат атовете страдат магаретата!
Народни мъдрости
Четири мъдрости, които характеризират доста тъкмо държанието и дейностите на българската политическа класа в наше време.
Намираме се в неуместна обстановка, при която „ безпаричен родственик “, каквато е България, сложила се в състояние на сляпо смирение на огромния „ нов брат “, рушаща исторически мостове на съдействие с други славянски и православни нации, вземаща страна в „ непозната игра “ и настойчиво бутаща се сред „ шамарите “, безрезултатно се напъва да излезе суха от „ пороя “ който ни облива, камо ли да отстои и отбрани националния интерес и да носи изгоди на своя народ.
Да се чуди и мае човек нямат ли нашите политици памет за сполетелите ни беди и национални произшествия в предишното, заради неверни политически решения и играене по непозната свирка!
Нямат ли уши да чуят желанията, потребностите и ползите на своя народ!
Нямат ли очи да видят надигащата се стихия, която заедно може да ни отнесе в небитието!
Нямат ли ум в главите с цел да схванат и осъзнаят, че са прислужници, а не господари на суверена!
Приказките за посветеност на националните ползи ни повече, ни по-малко, си е чиста проба измама.
В тази връзка, бях чул или някъде прочел, че един призрак броди немили-недраги из коридорите на властта и това е призракът на националния интерес. Хареса ми тази метафора. Тя е вярна и аз изцяло я споделям. И доста причини в отбрана на това изказване не са нужни.
Нека единствено да погледнем какво се случи на старта на 48-то Народно заседание. При всичките приказки на политици и партийни водачи, че в този момент, в изискванията на вилнеещия пожар на войната в Украйна и на задушаващите ни рецесии, е витално значимо да отстоим и защитим националния интерес обвързван с оцеляването на България и с живота на хората, видяхме нещо напълно друго. Станахме очевидци на цялостна индиферентност да се конституира бързо Парламента, да се избере неговия ръководител, без което не е допустимо нито той да проработи, нито да излъчи постоянно държавно управление, което да се заеме неотложно с нетърпящите отсрочване тежки проблеми и рецесии. С избора на ръководител на Народното събрание родните депутати сложиха национални върхове. Първото съвещание продължи три дни. Проведоха се 6 процедури на гласоподаване. Обсъжданията продължиха 54 часа с цел да се откри излаз от парламентарната рецесия с избора на етнически турчин за ръководител на българския Парламент, нещо което се случва за първи път в историята на Третата българска страна.
Трайна е тенденцията да не се чува гласа на народа, да се подценява националния интерес за сметка на задгранични, партийни или персонални ползи. От където и да го погледнем е видно и няма как да не се съгласим, че „ царят е гол “.
И фактически, днешните политици и държавници се кълнят, че работят в името на националния интерес, а на процедура го неглижират и даже тотално подценяват.
Българският хайлайф, в случай че не друго, то най-малко трябваше да поназнайва, че националния интерес не е за персонална приложимост, че той е фар, който осветява пътя и направлява дейностите за реализиране на публично богатство, за положителното на хората, обществото и страната.
Фар има, само че той по-скоро осветява демагогията, посредствеността и неналичието на управническа култура свързана с националния интерес. Ето за тези пороци и проблеми става дума в този материал. Статията е структурирана в две елементи. Първата част е отдадена на същността и матрицата за определянето на българските национални ползи, а втората – на тяхното реализиране и отбрана.
Същност и проблеми при установяване и формулиране на българските национални ползи
Надали ще се откри политик, който да не твърди, че е предан на националните каузи и работи безрезервно в името на националния интерес.
В същото време и най-повърхностния взор върху държанието на политическата класа демонстрира, че не са единици тези, които не познават и малко ги интересува проблематиката обвързвана с националните ползи.
Няма по какъв начин, с обстоятелства и причини, да се оспори истината, че огромна част от родния истаблишмънт, т.е. от хората, които по подигравка на ориста се разхождат по коридорите на властта, демагогстват и спекулират с тематиката за националните ползи.
За тази категория политици, или по-скоро псевдополитици, водещ е устрема за персонално облагодетелстване посредством домогване до държавната хранилка, без значение дали имат качествата и подготовката да работят в интерес на националния интерес. Тези хората, прокарвайки си със зъби и лакти път към властта, не си задават въпроса „ А тази лъжица за моята уста ли е? “ Те в никакъв случай не са имали желание да се слагат в позицията на слуги на народа, който за тях не е нищо повече от електорат.
Нагледахме се на подмяна на полезности, на шуробаджанащина и себеустройване.
В годините на злополучния преход, хората бяха заблуждавани с обещания за независимост и народна власт, за висок стандарт на живот и благоприятни условия за облекчаване на персоналните потребности и ползи. Осъзнаването на позицията на заблудено овчарче и напразните илюзии, в случай че не друго, научиха хората да отсяват житото от плявата, да се доверяват на политиците не по сладките им приказки и празните обещания, а само и единствено по техните каузи. „ По делата ще ги познаете “ е незаместим и вечен принцип в българското общество. За това от ден на ден жители, в деня на изборите, избират да си останат в къщи, или да отидат за гъби.
В днешно време, все по-очебиен става фактът, че една забележителна част от проблемите свързани с прокарването и отбраната на националния интерес се дължат на влошеното качеството на хората които ни ръководят. Става дума за депутати и управителни длъжностни лица от държавната администрация. Спомням си какви депутати имаше в Седмото Великото национално заседание. (10 юли 1990 година – 2 октомври 1991г.). Там фактически беше събран елита на нацията. Добре се знае какво е ситуацията в този момент, какви хора сядат на парламентарната банка и в министерски кресла. Немалка част от тях нямат нищо общо с елита на нацията. Нека напомня откровението на един политик, който мина през длъжността заместник-председател на Министерския съвет. Той има доблестта да каже: „ Егати страната, щом аз съм й вицепремиер “.
Дошъл е моментът, въпреки и с огромно забавяне, да се разделим с примирението и търпимостта и да се отстранят случайниците, пришълците и парашутистите от ръководството на страната на централно и локално равнище.
Това е първата необходима и наложителна стъпка в общото изпитание за преодоляване неразбирането на същността и подценяването на значимостта на феномена народен интерес а сигурността, бъдещето и просперитета на днешна България.
Неразбирането на същността и подценяването на значимостта на феномена народен интерес
Казано с други думи, основателно е съмнението, че българския хайлайф и държавните служители не знаят що е то народен интерес и има ли почва у нас и по какъв начин освен това състояние те могат да го отстояват и пазят?
Сигурно няма да сбъркаме, в случай че се каже, че в живота на не дребна част от родният хайлайф – политици и държавници, националният интерес не е нищо друго, с изключение на едно клише гарнирано с доста думи, празни думи за илюзия и манипулация на българската общност.
А в същина националния интерес не е факсимиле, нито е и дъвка която ангажира устата да не приказват недомислици. Той не е и призрак който броди в Парламента, по села и паланки и по телевизионните студия.
Националният интерес е:
– ползата на нацията, това, което е най-хубаво за нацията;
– дълговременната стратегическа цел и упоритостите на нацията;
– осъзната групова нужда. Потребността като справедлив детайл на интереса дефинира нещо належащо и потребно, само че отсъстващо от действителността все още. Връзката потребност-интерес служи и за определяне на обективната истината;
– комплекс от непреходни полезности и политически претекстове, които отразяват устрема за предпазване и развиване на нацията;
– константна големина, която се трансформира с времето според от напредъка на страната, от международния ред и световната, районната и националната среда за сигурност.
И още, те не регистрират в своята практическа работа, че националния интерес:
– има индивидуален темперамент, формулира се от елита на нацията;
– е тясно обвързван с задачите на страната и обществото. Целите зависят от преследваните ползи. Целите са функция на ползите и зависят от тяхното осъзнаване и разбиране;
– сплотява персоналните, груповите и държавните ползи. Национален е единствено този интерес, който е по едно и също време интерес на жителите, обществото и страната. Той е с по-богато наличие от държавния интерес, заради което не може да се поставя знак на тъждество сред тях;
– е ядро на националната сигурност на страната. Тя, сигурността, е налична, когато надеждно са предпазени националните ползи.
България, страна антична, с история и традиции има своите суверенни национални ползи.
Суверенни национални ползи
Това за същинските българи – родолюбци е азбучна истина и по нея спор не може да има. Както всяка цивилизована държава отстоява и пази националните си ползи, по този начин и България не може да прави изключение в това отношение.
Принадлежността на страната към груповите системи за сигурност и защита, което е обвързвано със загуба на суверенитет, не е съображение за занемаряване или за отъждествяване на националните с груповите ползи, за отказване или омаловажаване функционалностите на националната страна, на нейния общополитическия курс и признатите в сходство с него доктринални документи.
Има политици, учени и общественици, които обаче изповядват противоположно мнение. Те считат, че в България няма почва да се приказва за национални ползи. За какъв народен интерес, философстват мнозина, може да се приказва в страна с оскърбен или напряко изгубен суверенитет, най-бедна в Европейския съюз, страна отличник по заетите последни места в класациите на Съюза по съвсем всички качествени индикатори, страна, в която доминира мнението, че от нас нищо не зависи. Народни представители от парламентарната естрада и в свои медийни изяви дефинират България като страна – спътник, протекторат или нечия колония, заради което ползата на сюзерена се приема и за наш народен интерес.
Съмнения, претекстове и причини в тази посока може да има всевъзможни. Но не е ли правилно, че тъкмо националните ползи и полезности, тяхното отстояване и отбрана са съхранили българщината, българския дух, език и обичаи. Примери в това отношение колкото щете.
Националните ползи са главна движеща сила на всяка нация и страна. Те са в основата на националната и държавната политика и тяхното реализиране е пръв дълг на държавници, политици, общественици и на всички български жители.
Политиката на страната се явява ни повече, ни по-малко средство за осъществяване на ползите.
Царство на националните интереси е външната политика.
В глобализиращия се либерален свят стремежът е националния интерес да загуби своята значителност. В тази посока доста упорито работи „ международното държавно управление “, „ дълбоката страна “, транснационалните компании, интернационалните институции като Международния валутен фонд и Световната банка и целия англосаксонски свят.
Това се следи и в границите на Европейския съюз. Страните движещи се на първа скорост, изповядващи неолиберализма, поставят неимоверни старания да се замени междуправителствения метод, който изисква повишение ролята на националната страна с наднационалния метод, който залага на ролята на федерализацията, т.е. на ограничение ролята на националната страна.
Независимо от това, основно по справедливи аргументи, националните ползи са живи и те се разгръщат и отвън държавните граници, което събитие усилва взаимовръзката сред ползите на другите страни. Това събитие въпреки това, в избрани случаи, поражда междудържавни несъгласия и спор на ползи.
В комплекса от проблеми, недостатъци и несвършена от нашите управници работа, със своята значителност се открояват въпросите свързани с определянето, формулирането и регламентацията на националните ползи.
Определянето, формулирането и регламентацията на националните ползи
Тази тематика е много актуална защото една част от националните ползи имат динамичен темперамент и за разлика от постоянните такива се трансформират във времето под въздействие на промени на средата за сигурност, на международния ред, на човешкото развиване и напредъка, на софтуерната гражданска война и на световните закани за човешката цивилизация. По тази причина въпросът за националния интерес не е инцидентна, а непрекъсната задача.
В този смисъл иде тирада за навреме установяване, предефиниране при потребност и формулиране на националните ползи при нововъзникващи обстановки или събития от голяма важност за нацията.
По принцип мястото за формулиране и регламентиране на националните ползи е Националната теория, какъвто документ ние нямаме. Може би затова националните ползи са дефинирани в Стратегията за национална сигурност. И това не е кой знае каква неволя.
По-важното в случая е веднага като националните ползи са създадени в подобен доктринално-концептуален документ, значи те се намират в неразривна връзка с проблематика на която той е отдаден (националната сигурност) и затова по своята същина, предопределение и функционалности се явяват стратегически национални ползи, т.е., в Стратегията за национална сигурност става дума за стратегически национални ползи. Ако те не бяха такива, то нямаше по какъв начин да намерят място в този стратегически документ. Всъщност това ги отличава от многообразието на ползи – персонални, на обществото и страната в политическата, икономическата, обществената, духовната и чисто военната област.
Разбира се в страната и обществото има многообразие от характерни ползи. Всички те са доста значими за тези които ги изповядват В този материал обект на проучване са ползите на нацията избрани в Стратегията за национална сигурност и нововъзникващите такива в процеса на развиването на страната.
Както към този момент стана дума, националните ползи са регламентирани със Стратегията за национална сигурност на Република България. Тя беше призната с Решение на Народното събрание от 08. 03. 2011 година (Обн. Дъждовни води. Бр.19 от 8 март 2011 г.) Националните ползи са създадени във Втория раздел на Стратегията – „ Общи положения “ и са разграничени в две групи – жизненоважни и други значими национални ползи. Като „ жизненоважни “ са избрани 7 национални ползи, а като „ други значими “ – 10, или общо в Стратегията са дефинирани 17 национални интереса.
Тази Стратегия беше обновена и новата й редакция е утвърдена с Решение на Народното събрание от 14. 03. 2018 година (Обн. Дъждовни води, бр.26 от 23 март 2018 г.) Прави усещане, че след 7 години, времето което дели двата документа, жизненоважните национални ползи си остават същите с една добавка. Един интерес от подраздела „ Други значими ползи “ – „ Развитие на образованието, възпитанието, науката и научно-приложните действия в духа на националните и общоевропейските полезности “, е минал към жизненоважните национални ползи. В подраздела „ Други значими ползи “ има изменена редакция на два и са добавени четири нови текста, свързани надлежно с публичното здраве, сигурността в киберпространството, включване на страните от Западните балкани в евроатлантическото и европейското пространство и четвъртата – с стопански и инфраструктурни планове и стратегии в подтекста на Стратегията на Европейски Съюз за Дунавския район. По този метод жизненоважните ползи стават 8, а другите значими ползи нарастват на 13, или общо дефинирани и одобрени от Народното събрание са 21 национални интереса. И с това сякаш ролята на страната и на държавните институции се изчерпва. Работата на страната стопира до тук.
Дискусията по въпроса: „ Това ли са настоящите национални ползи “ и спазени ли са разпоредбите и научните условия при тяхното установяване и формулиране е отворена.
По-конкретно, тук от принципно значение са такива значими въпроси като:
– участваха ли представители на гражданското общество и на суверена в работната група по установяване, създаване и формулиране на българските национални интереси;
– имаше ли, както предписват нормативните документи, задълбочено публично разискване на направените оферти за национални интереси;
– налице ли е народен консенсус и изобщо издирван ли е такъв;
– има ли специфичен правилник и основана ли е стройна организация на работата в страната за реализиране и отбрана на националните интереси;
– има ли процедура способените държавни органи да проучват реализирането на по този начин одобрените национални ползи. Приетите оценки и заключения, в случай че има такива, вършат ли се публично достояние;
– кой и по какъв начин регистрира и управлява реализирането на националните ползи. Има ли настоящ модел в това отношение?
Отговорът на всички тези въпроси е еднакъв – негативен. Такива неща няма и не се случват.
Самата Стратегия за национална сигурност (естествено включително и съдържащия се в нея подраздел за националните интереси) беше „ зачената в грях “, защото тя не беше групово дело на националния хайлайф, и второ, тъй като философията се градеше на рухнали устои (световен ред, еднополюсен свят, демократична идеология). Стратегията беше дело на междуведомствена работна група одобрена със заповед на министър-председателя. В нейния състав бяха включени само държавни чиновници, без представители на експертната и научната общественост, въпреки да е пределно ясно, че националните ползи сплотяват в себе си персоналните, публичните и държавните ползи. На процедура се получи по този начин, че нещо със стратегическа значителност се прави за някого, в тази ситуация за обществото и жителите, само че това става без тяхното директно присъединяване.
Беше неотложно, с присъединяване на експертната и научната общественост да се извърши сериозна изследователска и аналитико-прогностична дейност на положението и вероятностите за развиване на страната в политическата, икономическата, обществената, духовната и военната област, да се регистрира динамичността в средата за сигурност, процесите и трендовете които протичат в интернационалните връзки и в европейското и евроатлантическото фамилии. Но и това не беше осъществено, което е причина за разминаване с действителностите.
Прилагането на тесногръд метод, да не употребя по-силни думи, по стратегически въпрос, слага под подозрение обективността и верността на по този начин дефинираните национални ползи. Може би са обективни и оправдани подозренията и съмненията на хората, че това са истинските национални ползи, че е вярна тяхната подредба и те са съответни на потребностите, задачите и стремежите на жителите, обществото и страната. Мисля, че малко доктрина по въпроса няма да е без значение за българските управници.
Истинските национални ползи
В научната литература, според от гледната точка, са стартирани разнообразни класификации на националните ползи. Има класификации въз основа на тяхната устременост, значимост, сферите на живот на нацията, равнището на прокламиране и методите на реализация.
У нас, а по този начин е в доста други страни, националните ползи са разграничени въз основа на тяхната важност в системата на националните ползи. По този критерии националните ползи най-често се подразделят на жизненоважни (коренни или екзистенциални), основни (важни) и периферийни (второстепенни). Някои учени и страни като Съединени американски щати да вземем за пример, разделят националните ползи на жизненоважни, стратегически и други.
Жизненоважните национални интереси са свързани със самото битие на народа, нацията и страната, с нейния суверенитет, самостоятелност и териториална целокупност, със свободите и правата на жителите, със отбрана на конституционно открития ред и националните полезности, с мира и благоденствието на жителите. Наложило се е визията, пък и практиката е такава, че по жизненоважните национални ползи, взаимни отстъпки не се вършат. Те се пазят с всички вероятни средства, в това число и със мощ. Войните се водят за отбрана навръх жизненоважните национални ползи.
При отстояването на другите типове ползи, компромисите са възможни и до войната, като средство за решение на зародили междудържавни спорове, не се прибягва.
От позиция на по този начин посочените същностни характеристики на националните ползи и метода на тяхната отбрана, може да се сложи под подозрение изложената в Стратегията подредба на националните ползи. Изразявам мнение, че от избраните като жизненоважни 8 интереса, това качеството може би имат единствено половината от тях. Толкова по теорията.
Споделените до тук недостатъци и пропуски заслужават уместно внимание. Но работата обвързвана с националните интереси страда от доста по-сериозни проблеми и дефицити в практико-приложен проект.
Нека се пренесем на територията на практическата работа.
Прокарване, отстояване и отбрана на българските национални интереси
Националните ползи, с изключение на дълготрайните, са една динамична категория, която може да се моделира във времето.
В нажежената до алено среда за сигурност и бързо изменящата си интернационална конюнктура, пред вътрешната и външната политика на страната естествено непрекъснато възникват нови, краткосрочни национални ползи, които би трябвало да се отстояват, пазят и осъществят.
Краткосрочните национални интереси обслужват конюнктурата на времето. Те се появяват обикновено при някаква съответна обстановка и след нейното разрешаване отпадат като такива.
Научната методология споделя, че след определянето, регламентирането и артикулирането на националните ползи, на ход са държавните институции и структурите на гражданското общество, които би трябвало да провеждат и осъществят дейностите по тяхното осъществяване и отбрана.
И тук определящо място, в сходство с правилото за разделяне на управляващите, имат Правителството и Народното събрание, т.е. министрите и депутатите, или казано с други думи- родния истаблишмънт. И какво става в случай че той не е квалифициран или не е заинтригуван да прокарват националните ползи. Отговорът е риторичен- проваля се тяхната реализация.
По Конституция, водещият държавен орган по повод на прокарването, отстояването и отбраната на националните ползи е Правителството. Съгласно член 105 ал.1 на Основния закон „ Министерският съвет управлява и реализира вътрешната и външната политика на страната в сходство с Конституцията и законите “.
Парламентът от своя страна законодателства и утвърждава със свои решения предложенията на Министерския съвет, излиза с заявления и позиции по въпроси, които представляват народен интерес.
Реализирането на възприетите националните ползи се реализира на основата на национални стратегически програми или на съпътстващи доктрини.
Национални стратегически стратегии
Научната общественост предлага всяка такава стратегия да обезпечава реализирането на съответен стратегически интерес. Според професор Григор Велев, приживе ръководител на „ Центъра за национални доктрини “ към БАН „ Всяка национална стратегическа стратегия (НСП) ще съдържа историята на пораждане на националния интерес, разбор на политическите, икономическите, културните или военните му аспекти, както и тактиката на България за сполучливото му решаване…Тактическите разработки на препоръчаните НСП и съответната им реализация ще бъдат дело на изпълнителната власт “. Програмата по принцип би следвало да съдържа претекстовете за нейното създаване, историята и хронологията на възникване на националния интерес, задачите и дилемите на програмата, насоките на работа, пътищата и инструментариума за реализиране на задачите и осъществяване на дилемите. Ако използван този метод, т.е. за всеки народен интерес да се приема обособена стратегия, а би следвало по този начин да се действа, би трябвало да са създадени 21 стратегически документа, т.е. колкото е броя на националните ползи дефинирани в Актуализираната тактика за национална сигурност, без освен това да се броят стратегическите документи по нововъзникнали национални ползи.
Каква е действителността сега?
В Портала за публични съвещания на Министерския съвет към 20.11. 2022 година са отразени 98 настоящи национални стратегически документа: тактики и концепции – 43; национални стратегии – 30; национални проекти – 19; национална харта – 2; национална политика – 2; и по една надлежно стратегическа рамка и пътна карта.
Видно е, че при създаването на тези национални стратегически документи не е правена връзка с националните ползи, или документите не са разграничени и класифицирани от позиция на националните ползи. Това може и да не е неволя. Беда е обаче, че всред тези национални стратегически документи съвсем не се намират такива, които да са отдадени на съответен народен интерес посочен в Актуализираната тактика за национална сигурност.
Ориентирането в проблематиката на националните стратегически документи е като да се движиш в непроходима джунгла. И това е остаряла болест на държавното ръководство в изискванията на демокрацията. Преди години, тогавашния вицепремиер Даниела Бобева, във връзка на разискването на отчет в Министерски съвет отдаден на положението на процеса на стратегическото обмисляне, съобщи пред публицисти, че България е абсолютен „ първенец “ по писане на тактики. Към оня миг (януари 2014 г). има оповестени общо 378 разнообразни тактики, от които 128 са настоящи, което е два пъти повече от втората след нас страна от Европейски Съюз. В интервала 2005-2009 година, при ръководството на тройната коалиция, са признати 153 стратегически документа, а идващото държавно управление на Политическа партия ГЕРБ (2009-2013 г.) е утвърдило 144 стратегически документа. Няма по какъв начин това креативно обилие да е обикновено. И казусът не е единствено в количеството на признатите документи. Съществена уязвимост е, че най-често документите не са подплатени с годишни проекти за деяние и с финансова аргументация. Липсва междуинституционална съгласуваност, надзор и доклад на осъществяването на стратегиите, както и разгласяване на резултатите посредством Средства за масова информация, уеб страниците на институциите и обществените медии.
В случая приказваме за дефекти в стратегическото планиране и пропуски в управническата функционалност на Правителствата, които са длъжни да направляват и управляват този развой. Това е и една от главните аргументи за получилия се безпорядък в създаването и одобряването на стратегическите документи.
За това „ благосъстояние “ на стратегически документи има и оневиняваща аргументи и то от справедлив темперамент. Около една трета от национални стратегически документи са създадени по силата на регламенти на Европейския съюз.
Няма публична информация за съпричастността и пълноценното потребление на капацитета на структурите на гражданското общество и на самите жители в процеса на разработване на стратегическите документи свързани с националните ползи. Но от личен опит знам, че обичайно експертизата на гражданското общество се подценява и се следи необяснимо надменност от страна на държавните служители. Жалко е, че хем не знаят, хем не желаят да се учат. В това отношение мога да приведа поредност от фрапантни примери от региона на защитата и сигурността на страната. Изложил съм ги със съответните интерпретации в някои от моите книги.
Съвсем различен и по-съществен е въпросът за потреблението на стратегическите документи като ръководство за деяние. Истината е, че с обособени изключения, те съществуват единствено на книга.
Тези констатации демонстрират какъв брой е необходимо да се сложи ред в приемането на стратегически документи, да се направи обзор и изчерпателен разбор и оценка на осъществяването на тактиките, националните стратегии и проекти и да се анулират тези от тях, които са изгубили новост.
Подтикнат от тази тревожна действителност съм изкушен да подмята една концепция на парламентарните кореспонденти. Ще бъде доста занимателно да проведат анкета измежду народните представители с един единствен въпрос – „ Регламентирани ли са по някакъв метод националните ползи на България и в случай че да – къде и по какъв начин са класифицирани “? Ако не друго, отговорите на този въпрос несъмнено ще породят бездънен размисъл.
Анализът на работата в региона на стратегическото обмисляне и ръководство недвусмислено демонстрира, че е скъсана връзката на националните ползи с българския народен блян.
Националните интереси – българския народен блян
Известно е, че сполучливото развиване на българската нация се базира на три фундамента:
– Българската национална идея;
– Българския народен идеал;
– Българските национални ползи.
Според професор Орлин Загоров, Българската национална идея намира израз в „ …трайни цели, идеали, желания и полезности, които дефинират смисъла на историческото предопределение на нацията и нейната духовна еднаквост “.
Националната идея стимулира националното единство, духовния подем на нацията и нейния разцвет.
Нейните елементи, съгласно професор Петър Мутафчиев, са:
-Българската историческа памет;
– Етнокултурните корени на българската националност и нация;
– Връзката сред държавността и националната идея;
– Насоките за развиване на нацията и страната.
Националният блян произтича от националната концепция. От своя страна националният интерес е функция на националния блян. Няма да сбъркаме обаче в случай че кажем, че тематиката за националната концепция и настоящия народен блян не участва в общественото пространство.
Кой политик през днешния ден приказва за българския народен блян? Кой се преценява с обстоятелството, че този феномен в действителност представлява дългосрочната стратегическа цел на страната и обществото, която се стремим да реализираме в бъдеще, все детайли на положителното ръководство.
Кой от така наречената върхушка отчита събитието, че националният блян дефинира националните ползи и наличието на националната политика?
Отрицателните отговори на тези въпроси е обяснението на обстоятелството, че произлизащите от националния блян национални ползи не са регламентирани с фундаменталния документ, наименуван Национална теория. Може би заради примитивизъм на мисълта и ниска политическа просвета на националния хайлайф през всичките години на прехода, та и до през днешния ден, не се прие Българска национална теория, която да очертае концепцията и основополагащите правила за бъдещето на българската нация, за нейното развиване в вероятност до 40-50 и повече години напред.
Националната доктрина може да се дефинира като система от публично възприети възгледи и правила за историческите желания, задачите, пътищата и средствата посредством които се реализират българския народен блян и националните ни ползи. Може би заради неналичието на Национална теория нямаме и публично признат и общопризнат от целокупния български народ народен блян. Никой не знае кой е през днешния ден нашия народен блян.
И да се чуди човек що за страна сме без национална концепция, без да се знае нашата стратегическа цел, по кое време и по какъв начин ще я реализираме, с какви средства и принадлежности ще претворим в каузи фантазиите и бляновете на българския народ. Политиците бягат от формулирането на народен блян, тъй като приемането на подобен ще увеличи техните отговорности, ще изнесе на показ неглижирането на националния интерес и ще покаже, че за тях първостепенна роля играе персоналния им интерес.
Всички страни, които ни заобикалят имат подобен народен документ и знаят своя народен блян. Турция има своята национална доктрина „ Мир в страната, мир в света “ прогласена в далечната 1925 година от Мустафа Кемал Ататюрк. Последваха по този начин наречената „ Стратегическа дълбочина “, а неотдавна – на 26.10. 2022 година, президента Ердоган показа новата визия „ Векът на Турция “. Гърция залага на доктрините „ Мегали концепция “ и на по-новата „ Елинизма по света “. Северна Македония стъпва и се управлява от доктрината на Новакович за македонизма. Сърбия има „ Начертанието “ и по-новия план за Велика Сърбия. Румънците поддържат жива фантазията за Велика Румъния, а албанците работят за осъществяване на доктрината за Велика Илирия.
В България, през годините на демокрацията, се направиха няколко безуспешни опита за създаване и приемане на подобен народен документ, само че всеки пропадаше в бюрократичните канали на властта. Дори през 1997 година за тази цел, към Българска академия на науките, се сътвори „ Център за национална теория “, който създаде, предложи за разискване и внесе в Парламента Българска национална теория озаглавена „ България през 21-ви век “, но за жалост по познатия фасон всичко завърши до тук. Законодателният орган резервира безмълвие. Имаше още няколко опита да се предложат планове на национална теория, само че и те минаха незабележимо, апропо. Едва тази година, през месец юни, основания неотдавна „ Стратегически институт за национални политики “ ръководен от Калоян Паргов разгласи желанието си да създаде „ Национална теория за оцеляване на нацията “ с небосвод 20-25 години напред и като първа стъпка в тази посока показа „ Мисия девет милиона българи “. Този факт е единствено една поръчка на каквито сме се нагледали през годините, само че въпреки всичко демонстрира, че концепцията за национална теория е жива.
За да сме обаче точни и справедливи, би трябвало да кажем – да, ние нямаме Национална теория, но имаме различен извънредно значим и грамотно създаден стратегически документ – „ Национална стратегия за развиване БЪЛГАРИЯ 2030 “, приета с Протокол №67 на Министерския съвет от 02.12. 2020 година Тази Програма, се сочи в нейния увод, е „ …рамков стратегически документ от най- висок порядък в йерархията на националните програмни документи, детерминиращ визията и общите цели на политиките за развиване във всички браншове на държавното ръководство, …Документът дефинира три стратегически цели, за чието осъществяване групира държавните планове в пет области (оси) на развиване и издига 13 национални целта “.
Внимателният прочит на Националната стратегия демонстрира, че в нея са намерили място детайлната разработка на стратегическите цели, националните цели, индикативната финансова рамка и механизмът за реализация и надзор на осъществяването на стратегическия документ. В Програмата обаче на никое място и нищо не се загатва за народен блян, национални ползи и полезности. И тук се демонстрира остарялата уязвимост. В общественото пространство никой не приказва за осъществяването на Националната стратегия, няма по нея питания в Парламента, няма разбори и етапни оценки по хода на осъществяване. Обществото нищо не знае за хода на нейното осъществяване, въпреки да са минали две години от приемането и. Тя не е известна в българското общество.
Нека нашите политици да кажат, по какъв начин като не знаят кой е народен блян, дефинират същинските национални ползи в съответния исторически интервал. Така рисковете да се позволен неточности и неудачи в това отношение са напълно действителни, както е действително и правилно, че все чакаме някой от вън да ни „ дръжка с остена “ и да ни направлява в държавните каузи. Един министър-председател ще се запомни с фразата „ Да забележим какво ще кажат началниците
Борбата за налагане на собствените интереси между сътрудниците в НАТО няма да стихне. С смяната на международния ред и на световната среда за сигурност, тя ще се изостря с нова мощ и ще докара до непредвидими последствия. Това постанова да се мисли в вероятност за сигурността и защитата на страната, да имаме проекти и качества при положение, че НАТО не съществува.(Адресат – „ прислужниците “ на суверена и не само)Интересът клати феса!
Видяла жабата, че подковават вола и тя вирнала крайник!
В непозната гозба сол не туряй!
Когато се ритат атовете страдат магаретата!
Народни мъдрости
Четири мъдрости, които характеризират доста тъкмо държанието и дейностите на българската политическа класа в наше време.
Намираме се в неуместна обстановка, при която „ безпаричен родственик “, каквато е България, сложила се в състояние на сляпо смирение на огромния „ нов брат “, рушаща исторически мостове на съдействие с други славянски и православни нации, вземаща страна в „ непозната игра “ и настойчиво бутаща се сред „ шамарите “, безрезултатно се напъва да излезе суха от „ пороя “ който ни облива, камо ли да отстои и отбрани националния интерес и да носи изгоди на своя народ.
Да се чуди и мае човек нямат ли нашите политици памет за сполетелите ни беди и национални произшествия в предишното, заради неверни политически решения и играене по непозната свирка!
Нямат ли уши да чуят желанията, потребностите и ползите на своя народ!
Нямат ли очи да видят надигащата се стихия, която заедно може да ни отнесе в небитието!
Нямат ли ум в главите с цел да схванат и осъзнаят, че са прислужници, а не господари на суверена!
Приказките за посветеност на националните ползи ни повече, ни по-малко, си е чиста проба измама.
В тази връзка, бях чул или някъде прочел, че един призрак броди немили-недраги из коридорите на властта и това е призракът на националния интерес. Хареса ми тази метафора. Тя е вярна и аз изцяло я споделям. И доста причини в отбрана на това изказване не са нужни.
Нека единствено да погледнем какво се случи на старта на 48-то Народно заседание. При всичките приказки на политици и партийни водачи, че в този момент, в изискванията на вилнеещия пожар на войната в Украйна и на задушаващите ни рецесии, е витално значимо да отстоим и защитим националния интерес обвързван с оцеляването на България и с живота на хората, видяхме нещо напълно друго. Станахме очевидци на цялостна индиферентност да се конституира бързо Парламента, да се избере неговия ръководител, без което не е допустимо нито той да проработи, нито да излъчи постоянно държавно управление, което да се заеме неотложно с нетърпящите отсрочване тежки проблеми и рецесии. С избора на ръководител на Народното събрание родните депутати сложиха национални върхове. Първото съвещание продължи три дни. Проведоха се 6 процедури на гласоподаване. Обсъжданията продължиха 54 часа с цел да се откри излаз от парламентарната рецесия с избора на етнически турчин за ръководител на българския Парламент, нещо което се случва за първи път в историята на Третата българска страна.
Трайна е тенденцията да не се чува гласа на народа, да се подценява националния интерес за сметка на задгранични, партийни или персонални ползи. От където и да го погледнем е видно и няма как да не се съгласим, че „ царят е гол “.
И фактически, днешните политици и държавници се кълнят, че работят в името на националния интерес, а на процедура го неглижират и даже тотално подценяват.
Българският хайлайф, в случай че не друго, то най-малко трябваше да поназнайва, че националния интерес не е за персонална приложимост, че той е фар, който осветява пътя и направлява дейностите за реализиране на публично богатство, за положителното на хората, обществото и страната.
Фар има, само че той по-скоро осветява демагогията, посредствеността и неналичието на управническа култура свързана с националния интерес. Ето за тези пороци и проблеми става дума в този материал. Статията е структурирана в две елементи. Първата част е отдадена на същността и матрицата за определянето на българските национални ползи, а втората – на тяхното реализиране и отбрана.
Същност и проблеми при установяване и формулиране на българските национални ползи
Надали ще се откри политик, който да не твърди, че е предан на националните каузи и работи безрезервно в името на националния интерес.
В същото време и най-повърхностния взор върху държанието на политическата класа демонстрира, че не са единици тези, които не познават и малко ги интересува проблематиката обвързвана с националните ползи.
Няма по какъв начин, с обстоятелства и причини, да се оспори истината, че огромна част от родния истаблишмънт, т.е. от хората, които по подигравка на ориста се разхождат по коридорите на властта, демагогстват и спекулират с тематиката за националните ползи.
За тази категория политици, или по-скоро псевдополитици, водещ е устрема за персонално облагодетелстване посредством домогване до държавната хранилка, без значение дали имат качествата и подготовката да работят в интерес на националния интерес. Тези хората, прокарвайки си със зъби и лакти път към властта, не си задават въпроса „ А тази лъжица за моята уста ли е? “ Те в никакъв случай не са имали желание да се слагат в позицията на слуги на народа, който за тях не е нищо повече от електорат.
Нагледахме се на подмяна на полезности, на шуробаджанащина и себеустройване.
В годините на злополучния преход, хората бяха заблуждавани с обещания за независимост и народна власт, за висок стандарт на живот и благоприятни условия за облекчаване на персоналните потребности и ползи. Осъзнаването на позицията на заблудено овчарче и напразните илюзии, в случай че не друго, научиха хората да отсяват житото от плявата, да се доверяват на политиците не по сладките им приказки и празните обещания, а само и единствено по техните каузи. „ По делата ще ги познаете “ е незаместим и вечен принцип в българското общество. За това от ден на ден жители, в деня на изборите, избират да си останат в къщи, или да отидат за гъби.
В днешно време, все по-очебиен става фактът, че една забележителна част от проблемите свързани с прокарването и отбраната на националния интерес се дължат на влошеното качеството на хората които ни ръководят. Става дума за депутати и управителни длъжностни лица от държавната администрация. Спомням си какви депутати имаше в Седмото Великото национално заседание. (10 юли 1990 година – 2 октомври 1991г.). Там фактически беше събран елита на нацията. Добре се знае какво е ситуацията в този момент, какви хора сядат на парламентарната банка и в министерски кресла. Немалка част от тях нямат нищо общо с елита на нацията. Нека напомня откровението на един политик, който мина през длъжността заместник-председател на Министерския съвет. Той има доблестта да каже: „ Егати страната, щом аз съм й вицепремиер “.
Дошъл е моментът, въпреки и с огромно забавяне, да се разделим с примирението и търпимостта и да се отстранят случайниците, пришълците и парашутистите от ръководството на страната на централно и локално равнище.
Това е първата необходима и наложителна стъпка в общото изпитание за преодоляване неразбирането на същността и подценяването на значимостта на феномена народен интерес а сигурността, бъдещето и просперитета на днешна България.
Неразбирането на същността и подценяването на значимостта на феномена народен интерес
Казано с други думи, основателно е съмнението, че българския хайлайф и държавните служители не знаят що е то народен интерес и има ли почва у нас и по какъв начин освен това състояние те могат да го отстояват и пазят?
Сигурно няма да сбъркаме, в случай че се каже, че в живота на не дребна част от родният хайлайф – политици и държавници, националният интерес не е нищо друго, с изключение на едно клише гарнирано с доста думи, празни думи за илюзия и манипулация на българската общност.
А в същина националния интерес не е факсимиле, нито е и дъвка която ангажира устата да не приказват недомислици. Той не е и призрак който броди в Парламента, по села и паланки и по телевизионните студия.
Националният интерес е:
– ползата на нацията, това, което е най-хубаво за нацията;
– дълговременната стратегическа цел и упоритостите на нацията;
– осъзната групова нужда. Потребността като справедлив детайл на интереса дефинира нещо належащо и потребно, само че отсъстващо от действителността все още. Връзката потребност-интерес служи и за определяне на обективната истината;
– комплекс от непреходни полезности и политически претекстове, които отразяват устрема за предпазване и развиване на нацията;
– константна големина, която се трансформира с времето според от напредъка на страната, от международния ред и световната, районната и националната среда за сигурност.
И още, те не регистрират в своята практическа работа, че националния интерес:
– има индивидуален темперамент, формулира се от елита на нацията;
– е тясно обвързван с задачите на страната и обществото. Целите зависят от преследваните ползи. Целите са функция на ползите и зависят от тяхното осъзнаване и разбиране;
– сплотява персоналните, груповите и държавните ползи. Национален е единствено този интерес, който е по едно и също време интерес на жителите, обществото и страната. Той е с по-богато наличие от държавния интерес, заради което не може да се поставя знак на тъждество сред тях;
– е ядро на националната сигурност на страната. Тя, сигурността, е налична, когато надеждно са предпазени националните ползи.
България, страна антична, с история и традиции има своите суверенни национални ползи.
Суверенни национални ползи
Това за същинските българи – родолюбци е азбучна истина и по нея спор не може да има. Както всяка цивилизована държава отстоява и пази националните си ползи, по този начин и България не може да прави изключение в това отношение.
Принадлежността на страната към груповите системи за сигурност и защита, което е обвързвано със загуба на суверенитет, не е съображение за занемаряване или за отъждествяване на националните с груповите ползи, за отказване или омаловажаване функционалностите на националната страна, на нейния общополитическия курс и признатите в сходство с него доктринални документи.
Има политици, учени и общественици, които обаче изповядват противоположно мнение. Те считат, че в България няма почва да се приказва за национални ползи. За какъв народен интерес, философстват мнозина, може да се приказва в страна с оскърбен или напряко изгубен суверенитет, най-бедна в Европейския съюз, страна отличник по заетите последни места в класациите на Съюза по съвсем всички качествени индикатори, страна, в която доминира мнението, че от нас нищо не зависи. Народни представители от парламентарната естрада и в свои медийни изяви дефинират България като страна – спътник, протекторат или нечия колония, заради което ползата на сюзерена се приема и за наш народен интерес.
Съмнения, претекстове и причини в тази посока може да има всевъзможни. Но не е ли правилно, че тъкмо националните ползи и полезности, тяхното отстояване и отбрана са съхранили българщината, българския дух, език и обичаи. Примери в това отношение колкото щете.
Националните ползи са главна движеща сила на всяка нация и страна. Те са в основата на националната и държавната политика и тяхното реализиране е пръв дълг на държавници, политици, общественици и на всички български жители.
Политиката на страната се явява ни повече, ни по-малко средство за осъществяване на ползите.
Царство на националните интереси е външната политика.
В глобализиращия се либерален свят стремежът е националния интерес да загуби своята значителност. В тази посока доста упорито работи „ международното държавно управление “, „ дълбоката страна “, транснационалните компании, интернационалните институции като Международния валутен фонд и Световната банка и целия англосаксонски свят.
Това се следи и в границите на Европейския съюз. Страните движещи се на първа скорост, изповядващи неолиберализма, поставят неимоверни старания да се замени междуправителствения метод, който изисква повишение ролята на националната страна с наднационалния метод, който залага на ролята на федерализацията, т.е. на ограничение ролята на националната страна.
Независимо от това, основно по справедливи аргументи, националните ползи са живи и те се разгръщат и отвън държавните граници, което събитие усилва взаимовръзката сред ползите на другите страни. Това събитие въпреки това, в избрани случаи, поражда междудържавни несъгласия и спор на ползи.
В комплекса от проблеми, недостатъци и несвършена от нашите управници работа, със своята значителност се открояват въпросите свързани с определянето, формулирането и регламентацията на националните ползи.
Определянето, формулирането и регламентацията на националните ползи
Тази тематика е много актуална защото една част от националните ползи имат динамичен темперамент и за разлика от постоянните такива се трансформират във времето под въздействие на промени на средата за сигурност, на международния ред, на човешкото развиване и напредъка, на софтуерната гражданска война и на световните закани за човешката цивилизация. По тази причина въпросът за националния интерес не е инцидентна, а непрекъсната задача.
В този смисъл иде тирада за навреме установяване, предефиниране при потребност и формулиране на националните ползи при нововъзникващи обстановки или събития от голяма важност за нацията.
По принцип мястото за формулиране и регламентиране на националните ползи е Националната теория, какъвто документ ние нямаме. Може би затова националните ползи са дефинирани в Стратегията за национална сигурност. И това не е кой знае каква неволя.
По-важното в случая е веднага като националните ползи са създадени в подобен доктринално-концептуален документ, значи те се намират в неразривна връзка с проблематика на която той е отдаден (националната сигурност) и затова по своята същина, предопределение и функционалности се явяват стратегически национални ползи, т.е., в Стратегията за национална сигурност става дума за стратегически национални ползи. Ако те не бяха такива, то нямаше по какъв начин да намерят място в този стратегически документ. Всъщност това ги отличава от многообразието на ползи – персонални, на обществото и страната в политическата, икономическата, обществената, духовната и чисто военната област.
Разбира се в страната и обществото има многообразие от характерни ползи. Всички те са доста значими за тези които ги изповядват В този материал обект на проучване са ползите на нацията избрани в Стратегията за национална сигурност и нововъзникващите такива в процеса на развиването на страната.
Както към този момент стана дума, националните ползи са регламентирани със Стратегията за национална сигурност на Република България. Тя беше призната с Решение на Народното събрание от 08. 03. 2011 година (Обн. Дъждовни води. Бр.19 от 8 март 2011 г.) Националните ползи са създадени във Втория раздел на Стратегията – „ Общи положения “ и са разграничени в две групи – жизненоважни и други значими национални ползи. Като „ жизненоважни “ са избрани 7 национални ползи, а като „ други значими “ – 10, или общо в Стратегията са дефинирани 17 национални интереса.
Тази Стратегия беше обновена и новата й редакция е утвърдена с Решение на Народното събрание от 14. 03. 2018 година (Обн. Дъждовни води, бр.26 от 23 март 2018 г.) Прави усещане, че след 7 години, времето което дели двата документа, жизненоважните национални ползи си остават същите с една добавка. Един интерес от подраздела „ Други значими ползи “ – „ Развитие на образованието, възпитанието, науката и научно-приложните действия в духа на националните и общоевропейските полезности “, е минал към жизненоважните национални ползи. В подраздела „ Други значими ползи “ има изменена редакция на два и са добавени четири нови текста, свързани надлежно с публичното здраве, сигурността в киберпространството, включване на страните от Западните балкани в евроатлантическото и европейското пространство и четвъртата – с стопански и инфраструктурни планове и стратегии в подтекста на Стратегията на Европейски Съюз за Дунавския район. По този метод жизненоважните ползи стават 8, а другите значими ползи нарастват на 13, или общо дефинирани и одобрени от Народното събрание са 21 национални интереса. И с това сякаш ролята на страната и на държавните институции се изчерпва. Работата на страната стопира до тук.
Дискусията по въпроса: „ Това ли са настоящите национални ползи “ и спазени ли са разпоредбите и научните условия при тяхното установяване и формулиране е отворена.
По-конкретно, тук от принципно значение са такива значими въпроси като:
– участваха ли представители на гражданското общество и на суверена в работната група по установяване, създаване и формулиране на българските национални интереси;
– имаше ли, както предписват нормативните документи, задълбочено публично разискване на направените оферти за национални интереси;
– налице ли е народен консенсус и изобщо издирван ли е такъв;
– има ли специфичен правилник и основана ли е стройна организация на работата в страната за реализиране и отбрана на националните интереси;
– има ли процедура способените държавни органи да проучват реализирането на по този начин одобрените национални ползи. Приетите оценки и заключения, в случай че има такива, вършат ли се публично достояние;
– кой и по какъв начин регистрира и управлява реализирането на националните ползи. Има ли настоящ модел в това отношение?
Отговорът на всички тези въпроси е еднакъв – негативен. Такива неща няма и не се случват.
Самата Стратегия за национална сигурност (естествено включително и съдържащия се в нея подраздел за националните интереси) беше „ зачената в грях “, защото тя не беше групово дело на националния хайлайф, и второ, тъй като философията се градеше на рухнали устои (световен ред, еднополюсен свят, демократична идеология). Стратегията беше дело на междуведомствена работна група одобрена със заповед на министър-председателя. В нейния състав бяха включени само държавни чиновници, без представители на експертната и научната общественост, въпреки да е пределно ясно, че националните ползи сплотяват в себе си персоналните, публичните и държавните ползи. На процедура се получи по този начин, че нещо със стратегическа значителност се прави за някого, в тази ситуация за обществото и жителите, само че това става без тяхното директно присъединяване.
Беше неотложно, с присъединяване на експертната и научната общественост да се извърши сериозна изследователска и аналитико-прогностична дейност на положението и вероятностите за развиване на страната в политическата, икономическата, обществената, духовната и военната област, да се регистрира динамичността в средата за сигурност, процесите и трендовете които протичат в интернационалните връзки и в европейското и евроатлантическото фамилии. Но и това не беше осъществено, което е причина за разминаване с действителностите.
Прилагането на тесногръд метод, да не употребя по-силни думи, по стратегически въпрос, слага под подозрение обективността и верността на по този начин дефинираните национални ползи. Може би са обективни и оправдани подозренията и съмненията на хората, че това са истинските национални ползи, че е вярна тяхната подредба и те са съответни на потребностите, задачите и стремежите на жителите, обществото и страната. Мисля, че малко доктрина по въпроса няма да е без значение за българските управници.
Истинските национални ползи
В научната литература, според от гледната точка, са стартирани разнообразни класификации на националните ползи. Има класификации въз основа на тяхната устременост, значимост, сферите на живот на нацията, равнището на прокламиране и методите на реализация.
У нас, а по този начин е в доста други страни, националните ползи са разграничени въз основа на тяхната важност в системата на националните ползи. По този критерии националните ползи най-често се подразделят на жизненоважни (коренни или екзистенциални), основни (важни) и периферийни (второстепенни). Някои учени и страни като Съединени американски щати да вземем за пример, разделят националните ползи на жизненоважни, стратегически и други.
Жизненоважните национални интереси са свързани със самото битие на народа, нацията и страната, с нейния суверенитет, самостоятелност и териториална целокупност, със свободите и правата на жителите, със отбрана на конституционно открития ред и националните полезности, с мира и благоденствието на жителите. Наложило се е визията, пък и практиката е такава, че по жизненоважните национални ползи, взаимни отстъпки не се вършат. Те се пазят с всички вероятни средства, в това число и със мощ. Войните се водят за отбрана навръх жизненоважните национални ползи.
При отстояването на другите типове ползи, компромисите са възможни и до войната, като средство за решение на зародили междудържавни спорове, не се прибягва.
От позиция на по този начин посочените същностни характеристики на националните ползи и метода на тяхната отбрана, може да се сложи под подозрение изложената в Стратегията подредба на националните ползи. Изразявам мнение, че от избраните като жизненоважни 8 интереса, това качеството може би имат единствено половината от тях. Толкова по теорията.
Споделените до тук недостатъци и пропуски заслужават уместно внимание. Но работата обвързвана с националните интереси страда от доста по-сериозни проблеми и дефицити в практико-приложен проект.
Нека се пренесем на територията на практическата работа.
Прокарване, отстояване и отбрана на българските национални интереси
Националните ползи, с изключение на дълготрайните, са една динамична категория, която може да се моделира във времето.
В нажежената до алено среда за сигурност и бързо изменящата си интернационална конюнктура, пред вътрешната и външната политика на страната естествено непрекъснато възникват нови, краткосрочни национални ползи, които би трябвало да се отстояват, пазят и осъществят.
Краткосрочните национални интереси обслужват конюнктурата на времето. Те се появяват обикновено при някаква съответна обстановка и след нейното разрешаване отпадат като такива.
Научната методология споделя, че след определянето, регламентирането и артикулирането на националните ползи, на ход са държавните институции и структурите на гражданското общество, които би трябвало да провеждат и осъществят дейностите по тяхното осъществяване и отбрана.
И тук определящо място, в сходство с правилото за разделяне на управляващите, имат Правителството и Народното събрание, т.е. министрите и депутатите, или казано с други думи- родния истаблишмънт. И какво става в случай че той не е квалифициран или не е заинтригуван да прокарват националните ползи. Отговорът е риторичен- проваля се тяхната реализация.
По Конституция, водещият държавен орган по повод на прокарването, отстояването и отбраната на националните ползи е Правителството. Съгласно член 105 ал.1 на Основния закон „ Министерският съвет управлява и реализира вътрешната и външната политика на страната в сходство с Конституцията и законите “.
Парламентът от своя страна законодателства и утвърждава със свои решения предложенията на Министерския съвет, излиза с заявления и позиции по въпроси, които представляват народен интерес.
Реализирането на възприетите националните ползи се реализира на основата на национални стратегически програми или на съпътстващи доктрини.
Национални стратегически стратегии
Научната общественост предлага всяка такава стратегия да обезпечава реализирането на съответен стратегически интерес. Според професор Григор Велев, приживе ръководител на „ Центъра за национални доктрини “ към БАН „ Всяка национална стратегическа стратегия (НСП) ще съдържа историята на пораждане на националния интерес, разбор на политическите, икономическите, културните или военните му аспекти, както и тактиката на България за сполучливото му решаване…Тактическите разработки на препоръчаните НСП и съответната им реализация ще бъдат дело на изпълнителната власт “. Програмата по принцип би следвало да съдържа претекстовете за нейното създаване, историята и хронологията на възникване на националния интерес, задачите и дилемите на програмата, насоките на работа, пътищата и инструментариума за реализиране на задачите и осъществяване на дилемите. Ако използван този метод, т.е. за всеки народен интерес да се приема обособена стратегия, а би следвало по този начин да се действа, би трябвало да са създадени 21 стратегически документа, т.е. колкото е броя на националните ползи дефинирани в Актуализираната тактика за национална сигурност, без освен това да се броят стратегическите документи по нововъзникнали национални ползи.
Каква е действителността сега?
В Портала за публични съвещания на Министерския съвет към 20.11. 2022 година са отразени 98 настоящи национални стратегически документа: тактики и концепции – 43; национални стратегии – 30; национални проекти – 19; национална харта – 2; национална политика – 2; и по една надлежно стратегическа рамка и пътна карта.
Видно е, че при създаването на тези национални стратегически документи не е правена връзка с националните ползи, или документите не са разграничени и класифицирани от позиция на националните ползи. Това може и да не е неволя. Беда е обаче, че всред тези национални стратегически документи съвсем не се намират такива, които да са отдадени на съответен народен интерес посочен в Актуализираната тактика за национална сигурност.
Ориентирането в проблематиката на националните стратегически документи е като да се движиш в непроходима джунгла. И това е остаряла болест на държавното ръководство в изискванията на демокрацията. Преди години, тогавашния вицепремиер Даниела Бобева, във връзка на разискването на отчет в Министерски съвет отдаден на положението на процеса на стратегическото обмисляне, съобщи пред публицисти, че България е абсолютен „ първенец “ по писане на тактики. Към оня миг (януари 2014 г). има оповестени общо 378 разнообразни тактики, от които 128 са настоящи, което е два пъти повече от втората след нас страна от Европейски Съюз. В интервала 2005-2009 година, при ръководството на тройната коалиция, са признати 153 стратегически документа, а идващото държавно управление на Политическа партия ГЕРБ (2009-2013 г.) е утвърдило 144 стратегически документа. Няма по какъв начин това креативно обилие да е обикновено. И казусът не е единствено в количеството на признатите документи. Съществена уязвимост е, че най-често документите не са подплатени с годишни проекти за деяние и с финансова аргументация. Липсва междуинституционална съгласуваност, надзор и доклад на осъществяването на стратегиите, както и разгласяване на резултатите посредством Средства за масова информация, уеб страниците на институциите и обществените медии.
В случая приказваме за дефекти в стратегическото планиране и пропуски в управническата функционалност на Правителствата, които са длъжни да направляват и управляват този развой. Това е и една от главните аргументи за получилия се безпорядък в създаването и одобряването на стратегическите документи.
За това „ благосъстояние “ на стратегически документи има и оневиняваща аргументи и то от справедлив темперамент. Около една трета от национални стратегически документи са създадени по силата на регламенти на Европейския съюз.
Няма публична информация за съпричастността и пълноценното потребление на капацитета на структурите на гражданското общество и на самите жители в процеса на разработване на стратегическите документи свързани с националните ползи. Но от личен опит знам, че обичайно експертизата на гражданското общество се подценява и се следи необяснимо надменност от страна на държавните служители. Жалко е, че хем не знаят, хем не желаят да се учат. В това отношение мога да приведа поредност от фрапантни примери от региона на защитата и сигурността на страната. Изложил съм ги със съответните интерпретации в някои от моите книги.
Съвсем различен и по-съществен е въпросът за потреблението на стратегическите документи като ръководство за деяние. Истината е, че с обособени изключения, те съществуват единствено на книга.
Тези констатации демонстрират какъв брой е необходимо да се сложи ред в приемането на стратегически документи, да се направи обзор и изчерпателен разбор и оценка на осъществяването на тактиките, националните стратегии и проекти и да се анулират тези от тях, които са изгубили новост.
Подтикнат от тази тревожна действителност съм изкушен да подмята една концепция на парламентарните кореспонденти. Ще бъде доста занимателно да проведат анкета измежду народните представители с един единствен въпрос – „ Регламентирани ли са по някакъв метод националните ползи на България и в случай че да – къде и по какъв начин са класифицирани “? Ако не друго, отговорите на този въпрос несъмнено ще породят бездънен размисъл.
Анализът на работата в региона на стратегическото обмисляне и ръководство недвусмислено демонстрира, че е скъсана връзката на националните ползи с българския народен блян.
Националните интереси – българския народен блян
Известно е, че сполучливото развиване на българската нация се базира на три фундамента:
– Българската национална идея;
– Българския народен идеал;
– Българските национални ползи.
Според професор Орлин Загоров, Българската национална идея намира израз в „ …трайни цели, идеали, желания и полезности, които дефинират смисъла на историческото предопределение на нацията и нейната духовна еднаквост “.
Националната идея стимулира националното единство, духовния подем на нацията и нейния разцвет.
Нейните елементи, съгласно професор Петър Мутафчиев, са:
-Българската историческа памет;
– Етнокултурните корени на българската националност и нация;
– Връзката сред държавността и националната идея;
– Насоките за развиване на нацията и страната.
Националният блян произтича от националната концепция. От своя страна националният интерес е функция на националния блян. Няма да сбъркаме обаче в случай че кажем, че тематиката за националната концепция и настоящия народен блян не участва в общественото пространство.
Кой политик през днешния ден приказва за българския народен блян? Кой се преценява с обстоятелството, че този феномен в действителност представлява дългосрочната стратегическа цел на страната и обществото, която се стремим да реализираме в бъдеще, все детайли на положителното ръководство.
Кой от така наречената върхушка отчита събитието, че националният блян дефинира националните ползи и наличието на националната политика?
Отрицателните отговори на тези въпроси е обяснението на обстоятелството, че произлизащите от националния блян национални ползи не са регламентирани с фундаменталния документ, наименуван Национална теория. Може би заради примитивизъм на мисълта и ниска политическа просвета на националния хайлайф през всичките години на прехода, та и до през днешния ден, не се прие Българска национална теория, която да очертае концепцията и основополагащите правила за бъдещето на българската нация, за нейното развиване в вероятност до 40-50 и повече години напред.
Националната доктрина може да се дефинира като система от публично възприети възгледи и правила за историческите желания, задачите, пътищата и средствата посредством които се реализират българския народен блян и националните ни ползи. Може би заради неналичието на Национална теория нямаме и публично признат и общопризнат от целокупния български народ народен блян. Никой не знае кой е през днешния ден нашия народен блян.
И да се чуди човек що за страна сме без национална концепция, без да се знае нашата стратегическа цел, по кое време и по какъв начин ще я реализираме, с какви средства и принадлежности ще претворим в каузи фантазиите и бляновете на българския народ. Политиците бягат от формулирането на народен блян, тъй като приемането на подобен ще увеличи техните отговорности, ще изнесе на показ неглижирането на националния интерес и ще покаже, че за тях първостепенна роля играе персоналния им интерес.
Всички страни, които ни заобикалят имат подобен народен документ и знаят своя народен блян. Турция има своята национална доктрина „ Мир в страната, мир в света “ прогласена в далечната 1925 година от Мустафа Кемал Ататюрк. Последваха по този начин наречената „ Стратегическа дълбочина “, а неотдавна – на 26.10. 2022 година, президента Ердоган показа новата визия „ Векът на Турция “. Гърция залага на доктрините „ Мегали концепция “ и на по-новата „ Елинизма по света “. Северна Македония стъпва и се управлява от доктрината на Новакович за македонизма. Сърбия има „ Начертанието “ и по-новия план за Велика Сърбия. Румънците поддържат жива фантазията за Велика Румъния, а албанците работят за осъществяване на доктрината за Велика Илирия.
В България, през годините на демокрацията, се направиха няколко безуспешни опита за създаване и приемане на подобен народен документ, само че всеки пропадаше в бюрократичните канали на властта. Дори през 1997 година за тази цел, към Българска академия на науките, се сътвори „ Център за национална теория “, който създаде, предложи за разискване и внесе в Парламента Българска национална теория озаглавена „ България през 21-ви век “, но за жалост по познатия фасон всичко завърши до тук. Законодателният орган резервира безмълвие. Имаше още няколко опита да се предложат планове на национална теория, само че и те минаха незабележимо, апропо. Едва тази година, през месец юни, основания неотдавна „ Стратегически институт за национални политики “ ръководен от Калоян Паргов разгласи желанието си да създаде „ Национална теория за оцеляване на нацията “ с небосвод 20-25 години напред и като първа стъпка в тази посока показа „ Мисия девет милиона българи “. Този факт е единствено една поръчка на каквито сме се нагледали през годините, само че въпреки всичко демонстрира, че концепцията за национална теория е жива.
За да сме обаче точни и справедливи, би трябвало да кажем – да, ние нямаме Национална теория, но имаме различен извънредно значим и грамотно създаден стратегически документ – „ Национална стратегия за развиване БЪЛГАРИЯ 2030 “, приета с Протокол №67 на Министерския съвет от 02.12. 2020 година Тази Програма, се сочи в нейния увод, е „ …рамков стратегически документ от най- висок порядък в йерархията на националните програмни документи, детерминиращ визията и общите цели на политиките за развиване във всички браншове на държавното ръководство, …Документът дефинира три стратегически цели, за чието осъществяване групира държавните планове в пет области (оси) на развиване и издига 13 национални целта “.
Внимателният прочит на Националната стратегия демонстрира, че в нея са намерили място детайлната разработка на стратегическите цели, националните цели, индикативната финансова рамка и механизмът за реализация и надзор на осъществяването на стратегическия документ. В Програмата обаче на никое място и нищо не се загатва за народен блян, национални ползи и полезности. И тук се демонстрира остарялата уязвимост. В общественото пространство никой не приказва за осъществяването на Националната стратегия, няма по нея питания в Парламента, няма разбори и етапни оценки по хода на осъществяване. Обществото нищо не знае за хода на нейното осъществяване, въпреки да са минали две години от приемането и. Тя не е известна в българското общество.
Нека нашите политици да кажат, по какъв начин като не знаят кой е народен блян, дефинират същинските национални ползи в съответния исторически интервал. Така рисковете да се позволен неточности и неудачи в това отношение са напълно действителни, както е действително и правилно, че все чакаме някой от вън да ни „ дръжка с остена “ и да ни направлява в държавните каузи. Един министър-председател ще се запомни с фразата „ Да забележим какво ще кажат началниците
Източник: novinata.bg
КОМЕНТАРИ